Вчера се навършиха 92 години от рождението на диригента, композитор и музикален организатор Иван Маринов
Драги приятели на оперната и симфонична музика, вчера на 17 октомври 2020 г. се навършиха 92 години от рождението на големия музикант и човек Иван Маринов – една от най-забележителните фигури в българския музикален живот през изминалите десетилетия, починал на 26 февруари 2003 година – вече над 17 години оттогава. Независимо от това, неговото име дълго ще се произнася от стотиците музиканти и любители, които са го познавали или са имали щастието да работят с него …
Тъй като на 17 октомври вчера исках да почета за рождения й ден и друга личност от света на музиката – певицата и директор на „Театрално-музикален продуцентски център Варна“ Даниела Димова, отложих за днес – 18 октомври – статията си за Иван Маринов.
През изминалите от 2013 г. почти 7 години, когато започнах да пиша моите „оперни истории“ тук във ФБ, аз писах многократно за него – както при рожден ден, така и в деня на смъртта му при някои случаи. Днес искам да публикувам с малки изменения последната статия, която писах за Иван Маринов преди една година – на 17 октомври 2019 г. Нека новите ми около 150 ФБ-приятели и читатели в този период научат какво съм писал за него – той заслужава изцяло това внимание.
Нека най-напред напиша допълнението: през 2013 г. се навършиха 85 години от рождението на Иван Маринов. По този случай БНР излъчи предаване, за което ще стане въпрос по-долу. Но аз искам днес да дам линк към това предаване, тъй като всеки може да чуе при желание текст и музика в това предаване, което ще ни върне в света на Иван Маринов и неговото изкуство. Цитирам този линк:
http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100238696/85-g-ot-rojdenieto-na-dirigenta-i-kompozitor-ivan-marinov
По-долу следва моята въпросна статия:
„Драги приятели на оперната и симфонична музика, има личности, за които може да се пише два пъти в годината, ако те не са вече между нас живите – на рождената дата и на тази, в която са ни напуснали. Такава личност е големият български композитор, музикален организатор, оперен и симфоничен диригент Иван Маринов, който се помина на 26 февруари 2003 година.
Той е роден на 17 октомври 1928 г. и вече от три години аз пиша статии за него на рождения му ден, но две години подред пиша такива и на 26 февруари – в деня на кончината му. Поради факта, че през последните 7 месеца имам около 100 нови читатели, реших днес на 17 октомври 2017 г. да повторя статията си от октомври 2016 г. с малки допълнения, за да припомня нещо за този голям български музикант, който е направил извънредно много за развитието на музикалното изкуство в България. Следва текста на статията ми от октомври 2016 г., допълнена със съответни информации за Международния конкурс за диригенти на името на полския диригент Гжегож Фителберг, основан през 1979 г., при който Иван Маринов е бил няколко пъти в журито на конкурса – едно особено внимание към него, за да бъде поканен в Полша за такова участие:
„Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 17 октомври 2016 г. ще припомня рождения юбилей на големия български композитор, оперен и симфоничен диригент Иван Маринов, роден на 17 октомври 1928 г.
Миналата година на днешната дата написах статия за него, която предизвика извънредно много реакции сред читателите ми и тези, които са го познавали или работили с него. Преди днес да започна да пиша пак за него, ще припомня някои от тези реакции, които бяха твърде интересни. Тъй като по погрешка публикувах една снимка на „някой си“ Иван Маринов (той всъщност е български писател, за когото не знаех, а мислех, че е юбилярът Иван Маринов в по-късните си години), доста читатели се позачудиха и изказаха съмнение. Радвам се, така се получи изясняване на въпроса и всички разбрахме за станалата грешка. Нека обясня защо става така: често в Интернет се случва при лица с еднакви имена да се появяват при даден линк редица от снимки на хора една след друга, които не могат да се идентифицират по-точно. Даже се случва често в тази редица да има личности, които изобщо нямат връзка с лицето, за което става въпрос. Така е с техниката, особено в линковете на кирилица, където често „се вмъкват“ съвсем други снимки, което очудва всеки читател.
Ето сега някой от най-важните коментари:
Stefka Evstatieva: Аз не мога да позная Иван Маринов на тази снимка. Той ли е наистина?
Boris Kontohow: Стефче, и аз не съм сигурен, но в Интернет пишеше на снимката, че е той. Така годините изменят хората, само не изменят делата им!
Vesela Lepidu: Син е на голямата оперна певица Цветана Дякович!
Stefka Evstatieva: Малко преди да замина за Щатите, той беше написал песни по поезия на Шекспир. Беше се влюбил в по-млада жена и тази поезия отговаряше на душевното му състояние. Искаше да ги изпея, за да ги чуе как звучат, но аз нямах време, учех опери. Исках да ми каже … Да, и Дякович познавам. Преподаваше още в Консерваторията докато аз учех. Беше вече много възрастна, но се носеше винаги много елегантно и изключително само със светли цветове. Бяло, розово, светло синьо…
Vesela Lepidu: Да, бяха разделени с Ели, беше много влюбен в дъщерята на Маргарита Арнаудова, даже се ожени за нея !!! Тя беше мнооооого по-млада от него, а после как завърши този брак и дали са останали до смъртта му заедно не знам ! Аз също заминах за Берн 2001 и вече нямах толкова информация! Познавах го като човек влюбен в живота и музиката, както и във всички балерини на света! 🙂
Stefka Evstatieva: О, да! Познавали сте го добре. Голям музикант, понякога странен, можеше да си спечели почитатели и неприятели. Имаха нещо общо с Руслан Райчев – велики, понякога трудни с изискванията си, обичаха да се налагат, влюбени в живота и младите жени. Много спречквания в работата си имахме, но и много се обичахме. Приятно ми е да се връщам в миналото с тях.
Vesela Lepidu: Абсолютно вярно !!!
Stefka Evstatieva: Това са двама различни Иван Маринов. Аз познавам диригента и композитор Иван Маринов. Вечна му памет.
Искандер Туриаре: Господин Контохов, на снимката може да е Иван Маринов, но не диригента и композитора, а негов съименник…С уважение …..
Boris Kontohow: Драги приятели, моля за извинение, и аз съм се подвел, макар че този Иван Маринов не ми приличаше много на истинския. Често в Интернет има снимки една до друга, без да е ясно кой кой е !
Vesela Lepidu: Не се извинявай, не е твоя грешката !
Stefka Evstatieva: Все пак по-важното е, че г-н Контохов си е направил труда да потърси информация за Иван Маринов, музиканта в случая и го поздравявам най-сърдечно. Моята реакция беше: Господи, толкова ли се е променил в последните си години, та не прилича на себе си. Боре, прегръщам те.
Boris Kontohow: Така е, аз от 40 години не съм го виждал на живо и затова се излъгах. Интересно, няма много негови снимки в медиите, сигурно не е обичал да се снима !
Vesela Lepidu: (цитира линк): Иван Маринов, композитор, диригент, обществен деец – Съюз на… Завършва БДК (дн. ДМА “П. Владигеров”) с композиция при проф. В. Стоянов и проф. П. Хаджиев и дирижиране при проф. М. Големинов (1955). Специализира при Франц Конвични в Берлин (1958-59). Работи като началник-отдел “Оперни театри” при Министерството на просветата и културата (1955-56). Музикален ръководител … ubc-bg.com
(край на нашия диалог от 2015 година)
Особено се радвам, когато стане такъв „виртуален разговор“ след моя статия, тъй като се изясняват редица неточности или допълват детайли от биографията на лицето, за което пиша. Моите добри приятелки Стефка Евстатиева в САЩ и Весела Лепиду в Швейцария очевидно добре са познавали Иван Маринов и им благодаря за хубавите допълнения.
Днес ще започна с един цитат от изказване на Иван Маринов, направено доста години след политическите промени през 1989 г.:
„В момента у нас истинската художествена култура е лукс, а масово нейната стойност се определя от парите и се разпространява най-достъпното, което не изисква никакви мисловни усилия или не предизвиква истинско вълнение. Голямата разлика от времето, когато бях активно ангажиран с управлението на културата, е, че се ръководихме от идеята за голямата нравствена стойност на изкуството, която е помръкнала в западните общества още преди години под натиска на комерсиалността и елементарното забавление“.
(край на цитата)
Колко хубави мисли – като че ли Иван Маринов вече е предсказал онова, което се случва вече 25 години след промените през 1989 г. ! За съжаление, Иван Маринов си отиде от този свят преди 12 години (б.а. Б.К.: става въпрос за годината 2015) – на 26 февруари 2003 г., но остави за поколенията незабравими спомени чрез многостранната си дейност на диригент, композитор и музикален организатор от голям мащаб. Заслугите му за развитието на оперното и симфонично изкуство в България в годините, когато тези музикални жанрове се развиваха с голям размах в България – 15 оркестъра и 7 оперни театри, той даде приноса си в такива центрове, като Пловдив, Русе и София, така също и в управлението на музикалното изкуство чрез работата си в Министерство на културата и в Управлението на кинематографията. Освен това творчеството му като композитор допринесе да създаде редица музикални произведения в най-различни жанрове. По-късно ще се спра по-конкретно на тези дейности.
Аз можах в младежките си години в България и по-късно до 1974 г. да се запозная като любител с дейността му като диригент, понеже Русенската и Пловдивска опери често гостуваха в Габрово с оперни спектакли и концерти. Бил съм и на негови симфонични концерти в Русе и в София, в столицата бях и на оперни представления с негово ръководство. Винаги съм бил възхитен от интерпретацията на творбите, които съм слушал, знаех за неговата специализация в Берлин през 1957 г. при големия диригент Франц Конвични. Тогава току-що се бях върнал в родното Габрово на работа, но четях редовно сп. „Музика“ и седмичниците за културния живот в България, като в. „Народна култура“. От тях и от радиото се получаваха много информации за музикалния живот в страната.
Сега, подготвяйки тази статия се запознах с други източници и останах възхитен от онова, което той е направил през живота си в България и в чужбина. Поради това няма да давам собствено мнение, ще се спра на биографията му и на някои източници. За наша радост той има страница на български език в Уикипедия – не много голяма, но все пак достатъчна. От многото линкове в Интернет можем да научим и редица други неща. Самият той е давал интервюта с мнение по различни въпроси на музикалната култура, особено след промените от 1989 г., някои от които ще цитирам.
Иван Маринов е роден на 17 октомври 1928 г. в София в семейството на известната оперна певица Цветана Дякович, а баща му е театрален инженер. Връзката на семейството със света на изкуствата оказва влияние върху неговото възпитание. Ето какво казва самият той при едно негово интервю:
„Аз имах голямото щастие още 12-13-годишен да се срещна с Парашкев Хаджиев, при който ме заведе майка ми. Спомням си и моята учителка по пиано – великолепна и много търпелива жена. Аз бях сравнително буйно дете и обичах да играя. Въпреки това, тя сигурно е забелязала интереса ми към музиката и затова продължи да се занимава с мен. Колкото до Парашкев Хаджиев – срещата с него ми отвори нови хоризонти. Нямах намерение да ставам професионален музикант. Майка ми не искаше да тръгвам по този път. Когато бях студент в юридическия факултет, аз се занимавах тайно от нея с композиция. Парашкев Хаджиев, Панчо Владигеров и Веселин Стоянов я убедиха, че има смисъл да се посветя професионално на изкуството”.
(край на цитата)
Така след приключване на средното си образование Иван Маринов постъпва в Музикалната академия в София, като учи дирижиране при проф. Марин Големинов и композиция при професорите Веселин Стоянов и Парашкев Хаджиев. Дипломира се през 1955 година. В периода 1955–1956 г. е назначен за шеф на отдел „Опера и театър“ в Министерство на културата и музикален директор на Българското предприятие по кинематография. През 1957 г. специализира в Берлин при известния диригент Франц Конвични (б.а. Б.К.: неговият син Петер Конвични, роден на 21 януари 1945 г. във Франкфурт на Майн, е световно известен оперен режисьор). През годините 1962-1966 Иван Маринов е главен диригент на Пловдивската опера и Пловдивския симфоничен оркестър, от 1966 до 1978 г. е диригент в Софийската и Русенска опери, като през годините 1976 и 1977 е диригент в Държавната опера в Анкара. От 1978 г. до 1988 г. е художествен ръководител и главен диригент на Варненската филхармония. През годините 1987 до 1991 е главен диригент на Софийската опера. Бил е гост-диригент на различни оркестри в Европа, Канада, Мексико и Америка. Бил е член в журито на Международния конкурс за диригенти „Караян“ и на Конкурса „Гжегож Фителберг“ в Полша. Носител е на Специалната награда от Младежкия фестивал в Москва през 1957 г.
Понеже стана въпрос за конкурса „Гжегож Фителберг“ (на полски език „Grzegorz Fitelberg“) в чест на знаменития полски музикант Гжегож Фителберг, искам да напиша няколко думи за този велик полски диригент, цигулар и композитор, който и до сега се счита за „баща на полската диригентска школа“, наред с другите му дейности като изявен музикант. Гжегож Фителберг е роден на 18 октомври 1879 г. (на 18 октомври ще бъде годишнина от рождението му!) в еврейско семейство, починал е на 10 юни 1953 г. в Катовице, където е оставил знамените спомени от дейността си през дълъг период от време. По време на Първата световна война сътрудничи с известния Руски балет на Сергей Дягилев (Ballets Russes), дирижира първата постановка на операта „Мавра“ от Игор Стравински. През 1935 г. създава „Националния симфоничен оркестър на Полското радио“. През 1940 г. заминава за Южна Америка, където в годините 1940-1941 дирижира оркестъра на „Театър Колон“ в Буенос Айрес / Аржентина. От 1942 до 1945 г. живее в САЩ, през 1946 г. се завръща в Полша. През 1947 г. наново става ръководител на възобновения след войната „Национален симфоничен оркестър на Полското радио“, на който състав е главен диригент до смъртта си. През годините 1950 и 1951 е професор по дирижиране във Висшето училище за музика в Катовице. Сред най-известните му ученици са известните по-късно диригенти Мечислав Мержевски, Мариан Нойтайх, Холгерд Стражински и особено Карол Стрия. (Аз съм писал 2 пъти статии във връзка с рождения ден на Карол Стрия, когото познавах лично от негови гостувания при концерти в Габрово през 60-те години, където той дирижираше Симфоничния оркестър на Радио Катовице. Карол Стрия е добре известен в България от редица концерти, които е изнесъл там. Той получи през 1991 г. за дейността си в България почетния орден „Св. Св. Кирил и Методий 1-ва степен“, което е отразено в страницата му на немски език в Уикипедия. Цитирам:
„Zudem Karol Stryja (* 2. Februar 1915 in Cieszyn; † 31. Januar 1998 in Katowice) ist Träger des Orden der Heiligen Kyrill und Methodius erster Klasse, der ihm noch von der bis 1991 kommunistisch regierten Volksrepublik Bulgarien verliehen worden ist“. (Превод: Освен това Карол Стрия (…) е носител на ордена „Св. Св. Кирил и Методий 1-ва степен“, който му беше даден от управляващата до 1991 г. комунистическа власт в Народна република България).
(край на цитата)
Нека припомня и факта, че конкурса за диригенти „Гжегож Фителберг“ е основан в Катовице през 1979 г. именно по инициатива на Карол Стрия, който пое поста на главен диригент след смъртта на Фителберг като главен диригент на Филхармонията в Катовице (Карол Стрия е вече покойник – помина се през 1998 г. в Катовице). Това основаване на конкурса е точно във връзка със 100-годишнината от рождението на Фителберг през 1879 година. Този конкурс се провежда на всеки 4 години, като последният ще бъде през ноември 2017 г. Ето някой подробности:
Grzegorz Fitelberg International Competition for Conductors
Filharmonia Slaska
im. Henryk
Mikolaja Góreckiego
ul. Sokolska 2, 40-084
Katowice
Select date: 1979-12-09 / 1983-12-03 / 1987-12-04 / 1991-12-06 /1995-01-01 1995-12-04 1999-11-29 / 2003-12-06 / 2007-11-16 / 2012-11-16 / 2017-11-17
……
При последния конкурс през 2017 г. разликата в години е 5 години от предния през 2012 година.
Ето и обявата за конкурса през 2017 година:
10th Grzegorz Fitelberg International Competition for Conductors in Katowice
Disciplines: Conducting
From: 17/11-2017 To: 26/11-2017
Deadline: 31/05-2017
Age limit: Conductors of all nationalities born after the year 1981.
……
Ще приложа списък на носителите на награди в този конкурс от началото му до сега (цитат на полски език):
Laureaci
| Edycja | Data | Zwycięzca | II miejsce | III miejsce |
|---|---|---|---|---|
| I edycja | 1979 | Claus Peter Flor Niemcy | ||
| II edycja | 1983 | Chikara Imamura Japonia | ||
| III edycja | 1987 | Michael Zilm Niemcy | ||
| IV edycja | 1991 | Makoto Suehiro Japonia | ||
| V edycja | 1995 | Victoria Zhadko Ukraina | ||
| VI edycja | 1999 | Massimiliano Caldi Włochy | ||
| VII edycja | 2003 | ex aequo: Aleksandar Marković Serbia Modestas Pitrenas Litwa | ||
| VIII. edycja | 2007 | Eugene Tzigane Stany Zjednoczone | Chen Lin Chiny | Sean Newhouse Stany Zjednoczone |
| IX. edycja | 2012 | Daniel Smith Australia | Marzena Diakun Polska | Azis Sadikovic Austria |
(край на цитата)
Между наградените до сега няма диригент от България. Също така и в листата на кандидатите за конкурса през ноември 2017 г. не срещаме диригенти от България (голям списък от над 100 кандидати!)
И накрая нещо интересно за Гжегож Фителберг няколко месеца преди смъртта му на 10 юни 1953 г. Цитирам думи на полския музиколог Щефан Киселевски (източник на руски език, няма да превеждам):
„Стефан Киселевский вспоминал, что 6 марта 1953 года Фительберг, придя на репетицию, обратился к оркестру: «Господа, прошу встать. Сегодня ночью умер великий советский композитор, мой друг Сергей Прокофьев, автор того и этого. Прошу почтить его память минутой молчания». После этой минуты, садясь, Фительберг обратился к концертмейстеру оркестра: «Господин Вохняк, я слышал, что и Йосиф Сталин умер…»
(край на цитата)
Като прочетох тия думи преди 2 дни (не бях чувал за това изказване), направо изтръпнах! Спомнят ли си ония, които тогава бяха свидетели на смъртта на Сталин каква вълна от печал и страдание заля България (аз бях студент втора година в София и си спомням много добре). По-късно научихме, че в същия ден е починал и Сергей Прокофиев, поради което погребението му е било нещо като „странично събитие“ на фона на това при Сталин. Това е отразено в редица биографични описания за Прокофиев. Защо пиша „изтръпнах“? Ако това изказване на Фителберг беше станало не в Полша, а например в България, кой знае дали на другия ден диригента не би бил извикан в Дирекция на милицията или другаде, за да обясни какво означават думите „ … аз чух, че и Сталин също е починал …“ . Пиша това, защото добре си спомням съдбата на Трифон Силяновски в София при напълно подобната ситуация след смъртта на Георги Димитров през 1949 г. Печално е, че само малко повече от 2 месеца след тази репетиция Гжегож Фителберг е починал на 10 юни 1953 г. …
Нека припомня подобния случай с Трифон Силяновски (цитирам от моя статия за него през 2015 г.):
„През 1949 г. след смъртта на Георги Димитров на 2 юли група музиканти разглеждат портрети на Ленин, Димитров и Сталин. Трифон Силяновски казва «Първите двама си отидоха, кога ли ще си иде и третият?» На следващата сутрин е арестуван по донос. Вместо да замине на специализация в Москва, заминава на лагер, а творчеството му е забранено. Прекарва три години в концлагерите Куциян, Богданов дол и Белене. Подлаган е на всякакви издевателства, в това число е каран да си копае гроба и два пъти му е инсцениран разстрел (цитатите в този абзац са от Уикипедия, както и много от следващите, свързани с Трифон Силяновски)“.
(край на цитата)
Сега наново се връщам на бележките ми за Иван Маринов:
Заедно с музикалната си дейност Иван Маринов заема и редица административни длъжности: секретар на Съюза на българските композитори (1968–1972), зам.-министър на културата (1972-1975), председател на Център за музика и танци към Министерство на културата (2000-2003).
Иван Маринов е автор на симфонична музика, кантати и творби за глас и симфоничен оркестър; камерна музика, хорова, детска и естрадна; филмова и театрална музика. В страницата му в Уикипедия има пълен списък на музикалните му творби.
Лауреат е на конкурса по композиция „Кралица Елизабет“ в Белгия, награден с „Амфора“ от Ла Скала (Милано), „Златният нож“ от Берлински фестивални дни, „Златният Орфей“ за детска музика (1963 г.), Наградата на София при Софийски музикални седмици през 1967 г. и много други творчески и национални отличия.
През годините 2008 и 2013 по различни поводи български национални медии напомнят за делото на Иван Маринов. Така по време на Международния музикален фестивал „Варненско лято“ през 2008 г. Радио Варна излъчва специално предаване, посветено на двамата големи диригенти Иван Маринов и Емил Главанаков. Даже има фестивален постер с ликовете на двамата артисти, оставили светли спомени във Варна чрез дейността си във Варненската опера и Варненския симфоничен оркестър. След тази статия ще поместя фото с този постер. На 2 юли 2008 г. в 19.00 ч. Радио Варна (Концертно студио) излъчва това предаване, придружено със записи от интервюта и музикални изяви. Ето някои подробности за Иван Маринов (цитирам извадки):
Спомени за диригента Емил Главанаков и
Иван Маринов – диригент и композитор
2 юли 2008, 19.00 ч.
Радио Варна, Концертно студио
ММФ Варненско лято 2008
80 години Иван Маринов
Иван Маринов – диригент,
композитор, преподавател и общественик
(София, 17 октомври 1928 г.
– София, 26 февруари 2003
г.)
завършва Държавната музикална академия
– София (1955). Учи композиция при професорите
Веселин Стоянов и Парашкев
Хаджиев и дирижиране при проф.
Марин Големинов.
Специализира …..
Във Варна е реализирал голям брой
концертно-симфонични
програми, последната от които на
откриването на Международния музикален
фестивал «Варненско лято» през 2001 г.
Във Варненската опера е диригент-постановчик
на операта «Джани Скики» от Джакомо
Пучини и балета «Любовна магия» от
Мануел де Файя (1986) …..
(край на цитата)
В предаването се
обръща внимание на мисли, изказани по
различен повод от Иван Маринов. Ще
цитирам някои от тях, намирам ги за много
интересни. Предполагам, че ги е изказал
няколко години преди смъртта си:
Иван
Маринов за себе си, за изкуството и за
времето, в което живееше
За
управлението на културата
„Във времето, когато заемах
ръководна длъжност, държавата беше
обърната с лице към проблемите на
културата. Тогава чрез широкото
разпространение на художествената
самодейност се даваше възможност на
много хора да общуват с изкуството и да
превърнат по-висшите му форми на проява,
т.е. професионалното изкуство, в своя
потребност. За съжаление, при нас
показността на художествената самодейност
вместо да стане средство към приобщаване
към високата култура, постепенно се
превърна в самоцел“.
За
високото и ниското изкуство
„В момента у нас истинската
художествена култура е лукс, а масово
нейната стойност се определя от парите
и се разпространява най-достъпното,
което не изисква никакви мисловни усилия
или не предизвиква истинско вълнение.
Голямата разлика от времето, когато бях
активно ангажиран с управлението на
културата, е, че се ръководихме от идеята
за голямата нравствена стойност на
изкуството, която е помръкнала в западните
общества още преди години под натиска
на комерсиалността и елементарното
забавление“.
За
националните прегледи на симфоничните
оркестри
„На националните прегледи
на симфоничните оркестри съществуваше
изискване програмата да съдържа три
вида произведения: от музикалната
класика или романтизма; съвременно
произведение на 20 в. и българска творба.
Прегледите са по-особен вид фестивали,
доколкото се дава преимущество на
оценяването. Варненската филхармония
например през 1984 г. на Националния
преглед на симфоничните оркестри беше
носител на трета награда с изпълнението
на увертюрата “Леонора” от Бетовен,
“Песен за земята” от Густав Малер и
Концерта за цигулка от Милко Коларов
със солист Минчо Минчев“.
За младите таланти и оценките на художествените творци
„В управлението на културата
в България, много преди да вляза в тази
система, беше поставен сериозен акцент
да се издирят младите таланти. Създадените
музикални училища каптираха тези
живителни сокове, които нашата нация
раждаше. Младите изпълнители бяха
привлечени от големите възможности за
реализация, които им осигуряваше
държавата. Професионално музиката се
упражняваше в 15 оркестъра, 7 оперни
театри и в ръководството на многобройните
самодейни състави. Най-големият проблем
за тяхната реализация беше не толкова
дали ще им бъде осигурена работа, а
разпределението, чрез което бяха
насочвани. Младите искаха сами да избират
къде да работят.
При социализма,
според мен, имаше нещо, което беше дълбоко
сбъркано – а именно – социализмът се
мъчеше да измести закона за естествения
подбор. Грижата за неможещите у нас
изместваше грижата за можещите.
Уравниловката беше един тежък проблем,
защото се лишаваха от законно самочувствие
хората, които имаха основание да го
имат. От друга страна, се даваше фалшиво
самочувствие на хора със скромни
възможности.
Критиците имаха много
платформи, места за изява. Сега липсата
на критика не се състои в това, че няма
кой да плати, а в това, че редакторите
на изданията имат други тематични
интереси, които се ръководят от
непосредствените повърхностни социални
потребности. Тогава беше въпрос на
престиж един вестник да има становище
спрямо определено художествено събитие“.
(край на изказаните мисли от Иван Маринов).
После се дава следната
информация, придружена с негови музикални
записи:
Иван
Маринов (1928-2003) – композитор и диригент
(документални
записи)
1.
Любомир Пипков (1904-1974) – Симфония за
струнен оркестър № 4 оп. 74, изпълнява
Варненска филхармония, диригент Иван
Маринов (1979) – 21’40”
2. Густав Малер (1860-1911) – Симфония
за тенор, алт и симфоничен оркестър
„Песен за земята“, изпълнява Варненска
филхармония, диригент Иван Маринов,
солисти Христина Ангелакова, Димитър
Беров (1984) – 28’25”, Шеста част –
Прощаване
3. Клод Дебюси (1862–1911) –
Ноктюрни, изпълнява Варненска филхармония,
диригент Иван Маринов (1987) – 6’10”, Втора
част –
Празници
4. Иван Маринов (1928–2003) –
Вариации за оркестър, Фантастични
сцени, изпълнява Варненска филхармония
(1974), диригент Емил Главанаков – 20′
(край на предаването по Радио Варна)
Втората информация е от 2013 г. във връзка с 85 години от рождението на Иван Маринов – предаване на БНР:
Българско национално радио
85 г. от рождението на диригента и композитор Иван Маринов
публикувано на 16.10.2013 г.
Не са много музикантите,
имали щастието да черпят знания от
творци, които са основоположници на
съвременната българска музика. Сред
тях е Маестро Иван Маринов – диригент,
ръководил всички големи оперни театри
в България и композитор. През своя жизнен
път, който завършва преди десетилетие,
той оставя творби от различни жанрове.
Автор е на симфонична музика, кантати
и други произведения за глас и оркестър,
камерни произведения, хорови, детски и
естрадни песни, музика към филми,
театрални постановки и др. Иван Маринов
е роден през 1928 г. в семейство на хора
на изкуството – баща му е театрален
инженер, а майка му е известната оперна
певица Цветана Дякович. За своите първи
стъпки в света на музиката Маестрото
разказва в интервю, запазено в „Златния
фонд” на БНР:
„Аз имах голямото
щастие още 12-13-годишен да се срещна с
Парашкев Хаджиев, при който ме заведе
майка ми. Спомням си и моята учителка
по пиано – великолепна и много търпелива
жена. Аз бях сравнително буйно дете и
обичах да играя. Въпреки това, тя сигурно
е забелязала интереса ми към музиката
и затова продължи да се занимава с мен.
Колкото до Парашкев Хаджиев – срещата
с него ми отвори нови хоризонти. Нямах
намерение да ставам професионален
музикант. Майка ми не искаше да тръгвам
по този път. Когато бях студент в
юридическия факултет, аз се занимавах
тайно от нея с композиция. Парашкев
Хаджиев, Панчо Владигеров и Веселин
Стоянов я убедиха, че има смисъл да се
посветя професионално на изкуството.”
Иван Маринов завършва Националната
музикална академия „Панчо Владигеров”
с композиция при Веселин Стоянов и
Парашкев Хаджиев.
„Присъствието на
авторитетни личности около теб, когато
си в самото начало на своя път, те кара
да преодоляваш трудности, които иначе
едва ли би намерил сили да преодолееш”
– казва Иван Маринов. Дълги години е
асистент на Любомир Пипков. Приятелство
го свързва с още едно от големите имена
в българската съвременна музика –
Димитър Ненов. В края на 50-те години
на миналия век
специализира в Германия при бележития
диригент Франц Конвични. „Тогава бях
музикален ръководител в Кинематографията
и пишех доста филмова музика – спомня
си Иван Маринов. Композирах и в други
жанрове и можех да си позволя в продължение
на две години да изкарам една чудесна
специализация при Конвични. Тя много
ми помогна във формирането ми като
диригент. Преди това аз бях учил тук с
Марин Големинов. Той също е една от
големите личности, с които съм се срещал
през живота си.”
Иван Маринов е
лауреат на конкурса по композиция
“Кралица Елизабет” – Белгия (1956).
Носител е на почетната “Амфора” на
Миланската скала, “Златната кама” на
Берлинските празнични дни и други
международни и национални отличия.
Дирижира в Европа, Канада, Мексико и
САЩ. Дълги години участва в журито на
Международните диригентски конкурси
“Караян” и “Фителберг”.
Заедно с текста БНР излъчва някои негови творби или такива, дирижирани от него:
„Мелник” – муз. Иван Маринов, изп. женски хор „Кантилена”, дир. Анета Павлова
Обреден танц из оп. „Саламбо” – муз. Веселин Стоянов, изп. Варненска филхармония, дир. Иван Маринов.
(край на информацията)
В началото на тази статия дадох линк към това предаване на БНР.
В хода на подготовка на тази статия случайно попаднах в Интернет на източник на латиница, в който ставаше въпрос за книга от 208 страници, свързана с Иван Маринов. Заглавието е „Един диригент за операта“, издадена през 1999 г. от издателство „Ирита“ (предполагам в България). Сигурно автор е Драгомир Ненов, който стои заедно с Иван Маринов като автори. Ето съобщението:
|
Bibliografische Informationen
Titel Един диригент за операта Autoren Драгомир Димитров Ненов, Иван Маринов Маринов Verlag Ирита, 1999 ISBN 9549015130, 9789549015133 Länge 208 Seiten |
Може би в тази книга се дават достатъчно сведения за диригента и композитора Иван Маринов.
В тази статия не се спирам на музикалното творчество на Иван Маринов, което е особено богато – обхваща редица жанрове на музикалното изкуство. Ето списък на ония от творбите му, които имат връзка с вокалния жанр:
Хорово-оркестрови
Кантати за смесен хор и оркестър:
„Родопи“ (1950);
„Младежка кантата за мира“ (1951).
За глас и оркестър
Симфония №1 за бас и симфоничен оркестър, текст П. Пенев (1967);
Вокално-симфонична поема за тенор и симфоничен оркестър „Двубой“ (1953);
„Пентаграма I“ за бас, пиано, тимпани и струнни инструменти (1966);
“Пентаграма II“ – „Диалог“ за бас, сопран и голям оркестър.
(край на цитата)
Като диригент Иван Маринов е направил редица чудесни записи на симфонични и оперни творби с редица български и чужди оркестри, издадени от фирми в България и в чужбина. В електронните медии могат да се намерят десетки заглавия на същите, някои от които се продават в електронните магазини или могат да се слушат в портали като YouTube и други. След края на тази статия ще поместя някои снимки на обложки от компакт-дискове с негово участие.
Нека днес на 17 октомври 2015 г. да си спомним с уважение за Иван Маринов – този много заслужил деец на българската музикална култура по случай 87 години от рождението му. Мир на праха му!“
(край на статията
от октомври 2015 г.)
Както често се случва, ден след това някои читатели пратиха коментари, които сега ще поместя:
Teilen – Margarita Burlakova, Ema Zhunich, Sarkis Bahdasaryan und 15 anderen gefällt das.
Kommentare:
Christo Christov : Моят първи шеф.
Christina Anghelakova : Това бяха те, големите на нашето време, които ни учиха, насърчаваха, подкрепяха, критикуваха и “носеха на ръце”, когато си го заслужехме – Асен Найденов, Руслан Райчев, Иван Маринов, Борис Хинчев, Мишо Ангелов, Недялко Недялков, а на концертния подиум се “сблъсквахме” и с другите титани нашего времени – Добрин Петков, Константин Илиев !!!! И аз съм една от тези щастливки, които са имали възможността да ги следват !
Christina Anghelakova : След него никой повече не “пипна” Саламбо на Веселин Стоянов – изключителен музикален език, различна,. Работих с него тази великолепна роля, дала толкова много в израстването ми. Николай Николов – режисьор и Вера Наследникова – костюми.
Boris Kontohow : Мила Христина, особено съм ти благодарен за искрено споделените хубави мисли!
(край на коментарите)
Искам да завърша днешната ми статия с малък спомен от тенора Михаил Светлев, който е бил тясно свързан както във вокалната си дейност, така и лично с Иван Маринов. Светлев ми изпрати преди известно време някои свои спомени (цитирам част от тях):
„Драги Боре, през целия си живот съм бил като слон или мечка. Нито добро, нито зло мога да забравя. Не мога да не остана благодарен до последно към хората, които са били човечни към мен … Само двама или трима могат да оценят това, което Иван Маринов хиляди пъти повече е заслужил. Онези, които бяха посредствени, си остават и в тяхната психика такива (оправданието в повечето случаи е “комунизма”). Цитирай ме точно, аз стоя зад това, което казвам и пиша: Нашите записи ми донесоха ако не слава, то много пари. Имат ги в Радиото (дълбоко скрити в Златен фонд), но чакат и аз да умра … може тогава едно ново поколение радио репортерки (ако ги има) да се върне назад в миналото … Пращам ти един спомен в колаж от Иван и записите ми с него (в по-голяма част), а и с проф. Георги Робев, когото вече забравят. Бог да те благослови. Поздрави: твой Мишо Светлев“.
(край на цитата)
Разбира се, че след статията си ще приложа снимките, които ми изпрати Михаил Светлев – те са свидетели на една отминала вече епоха!
Нека днес на 17 октомври 2017 г. си спомним за маестро Иван Маринов и почетем 89 години от неговото рождение през 1928 г.
Мир на праха му!
(край на статията от 17 октомври 2017 г.)
През 2018 г. бях любопитен, дали във връзка с 90 години от рождението на Иван Маринов има нови статии в медиите на български език, специално на БНР, което беше излъчило специално предаване във връзка с 85 години от рождението му. До вечерта на 16 октомври 2018 г. нямаше нищо ново, освен една справка в портал „DIR.bg“, където се отбелязва тази 90-годишнина, заедно с малко обяснителни допълнения. Цитирам същата:
Портал „DIR.bg“
90 години от рождението на Иван Маринов
90 години от рождението на Иван Маринов, български композитор и диригент, и 15 години от смъртта му (26 февруари 2003) (1928-2003). Работил е като началник-отдел “Оперни театри” при Министерството на просветата и културата (1955-1956) и музикален ръководител при Българска кинематография (1956-1959). Бил е главен диригент на оперите в Пловдив (1960-1966) и Русе (1966), диригент на Националния академичен театър за опера и балет (днес Софийска опера и балет) (1966-1978) и на операта в Анкара, Турция (1976-1977). Главен художествен ръководител и главен диригент на Варненската филхармония (1978-1988). Секретар на Съюза на българските композитори (1968-1972). Заместник-председател на Комитета за изкуство и култура (1972-1975). Председател на “Център за музика и танци” към Министерството на културата (2000-2003). Удостоен е с Почетна амфора на миланската опера “Ла Скала” за грамофонни записи (1973). Носител на Голямата награда “Златният Орфей” от Международния фестивал на българската естрадна песен (1974, за песента “Едит”) и на орден “Народна република България” трета степен (1979).
(край на цитата)
Нека днес на 18 октомври 2020 г. почетем големия музикант маестро Иван Маринов – вчера на 17 октомври се навършиха 92 години от неговото рождение през 1928 г.
Мир на праха му!
……..